Тази страница не е за да даде готова диагноза. Тя е част от път за само-наблюдение: как едно преживяване може да остави вътрешно напрежение, как тялото реагира и как процесът може да премине към възстановяване.
Когато четете, не търсете веднага „точния конфликт“. Първо се върнете към живота си: какво се случи малко преди началото, какво Ви разклати, какво задържахте, какво остана неизказано или незавършено.
Аз и бъдещето в детството ми!
Повечето от нас са израснали с една много ясна представа за живота. Порастваш, учиш, започваш работа, създаваш семейство и деца. Грижиш се за родителите си, после за децата си, отглеждаш ги, възпитаваш ги, помагаш им да получат образование, да намерят своя път, да си стъпят на краката, да създадат дом и семейство. Това е огромен стимул за живот и в него има нещо много естествено. Да продължиш живота след себе си, да пазиш поколението си, да му дадеш възможност един ден да продължи без теб.
И така минават годините. Когато децата са малки мислиш за тях. Когато станат ученици пак мислиш за тях. Когато пораснат се тревожиш дали ще учат, дали ще намерят работа, дали ще срещнат подходящ човек, дали ще имат дом, дали ще имат деца. Междувременно твоите родители остаряват и започваш да се грижиш и за тях. Работиш, решаваш проблеми, плащаш сметки, помагаш на едните, тревожиш се за другите и някъде между всичко това стоиш ти.
На теория картината изглежда идеално. Родителите отглеждат децата, децата порастват, създават свои деца, а когато родителите остареят те започват да се грижат за тях. Един непрекъснат кръговрат на живота.
Само че аз все по често си задавам друг въпрос. Къде в този кръговрат остава самият човек.
Кога живееш не защото някой има нужда от теб, а защото ти самият имаш желание да бъдеш тук. Кога правиш нещо не за детето, не за родителя, не за семейството, не за работата, а защото на теб ти е интересно. Кога за последно си започнал нещо ново само защото си искал да видиш докъде можеш да стигнеш.
И тук според мен идва един много интересен момент. Цял живот човек може да има задача след задача. Трябва да отгледам децата. Трябва да им помогна. Трябва да построя дома. Трябва да изплатя кредита. Трябва да се погрижа за родителите. Трябва да дочакам внуците. Трябва да помогна и на тях.
И изведнъж един ден голяма част от тези задачи приключват. Децата са пораснали. Имат семейства. Имат собствен живот. Родителите може вече да ги няма. Работата приключва с пенсионирането. Къщата е построена. Нещата за които си се борил десетилетия вече са направени.
И тогава идва един въпрос за който почти никой не ни подготвя. А сега за какво живея аз.
Точно тук според мен много хора започват да остаряват не само по календар. Защото години наред смисълът е бил свързан с нуждите на другите. Когато другите вече нямат същата нужда от теб може да се появи усещането че задачата е изпълнена. Че вече няма какво толкова да се очаква. Че оттук нататък животът е само постепенно оттегляне.
И аз не съм съгласен с това.
Защо на 60 или 70 години човек трябва да реши че интересното е приключило. Защо точно когато вече имаш житейски опит, повече свобода и много по ясна представа кое има значение, трябва да започнеш да чакаш края.
Може би точно тогава започва една част от живота за която никой не ни е възпитавал. Да живееш и за себе си.
Не говоря за егоизъм и изоставяне на близките. Говоря за това да не изчезнеш като човек зад ролята на родител, съпруг, баба, дядо, работник или човек който постоянно е длъжен на някого.
От гледната точка през която аз разглеждам ГНМ в целия този дълъг житейски път могат да се натрупат безброй преживявания. Страх за детето. Раздяла. Загуба. Чувство че не си успял. Чувство че вече не си нужен. Страх че няма да стигнат парите. Конфликти между родители и деца. Самота. Загуба на партньор. Пенсиониране. Загуба на положение. Усещане че вече не можеш това което си можел. Повтарящи се хора, места и ситуации които връщат старото напрежение.
ГНМ разглежда тези връзки като биологични конфликти и програми, това е нейният модел за разбиране и не е установена научна причинност. За мен ценността е преди всичко в навика човек да започне да наблюдава историята си. Какво се случи. Как го преживях. Какво задържах в себе си. Кога напрежението намаля. Какво продължава да ме връща назад.
И може би затова за мен познаването на тези процеси има още един смисъл. Да не чакам да стана на 70 години за да открия че през целия си живот съм се грижил за всички освен за човека който ще бъде с мен от първия до последния ми ден. Самият аз.
На 60 или 70 години човек може да има причина да стане сутрин не защото някой има нужда от него, а защото той има нужда от още живот. Да учи. Да пътува. Да спортува според възможностите си. Да създава. Да обича. Да среща хора. Да започне нещо което никога не е правил. Да се смее. Да бъде любопитен. Да има план за следващата година и за следващите десет.
Децата са част от живота ни, но не са целият ни живот. Родителите са част от него. Работата е част от него. Домът е част от него. И когато една от тези части приключи това не означава че приключва човекът.
Може би една от големите задачи на втората половина от живота е точно тази. След като толкова години сме помагали на другите да стъпят на краката си, да не забравим самите ние да останем на своите.
И тогава 60 и 70 не са възрастта на която всичко е свършило. Може да се окажат възрастта на която най после имаш време да разбереш кой си когато вече не живееш само защото някой друг има нужда от теб.
Може би точно тогава започва интересното.
Ивелина
Напълно съм съгласна и много добре ми резонира този пост. Благодаря Гледайки назад от моите 60 години, мисля, че това е точното време за пропуснати мечти и възможности. Децата пораснаха, имат си свой живот, родителите ми, за съжаление, ги няма вече и сега е моя момент за хобита – уча се да свиря на пиано , пътувания – обичам да пътувам и в България, и в чужбина, уча нови неща постоянно, имам време за приятели… Все още работя, но тъй като имам собствен бизнес, мога да преценя дали ще работя повече или по- малко. Много ми допада този период и мисля, че сега е моментът да гребем с пълни шепи и да се радваме на всички дребни нещица около нас. И да, опитвам се да не се вторачвам във всички тези ситуации по- горе, не мисля нищо лошо, не завиждам, не злобея, не искам материални неща… Възрастта си е възраст и колкото повече мислим за това че остаряваме, толкова повече психосоматични заболявания си натрупваме. Та си мисля, че точно Аз, в този момент, имам най- голяма нужда от мен самата!
Hristina
Съгласна съм с вас,Стефане.С една добавка.Докато сме ние отговорните,не го правим само защото трябва,а и от обич.Това не ни ,,натоварва”,правим го ако или защото искаме.А когато ни се изпразни списъка със ,,задачи и задължения”,когато станем ненужни или неможещи,тогава правим равносметката и се чудим как да запълним ежедневието си.Тогава идва ред и да ,,живеем” за нас самите( съзнателно,не да го ударим през просото…). Така че всеки стадий от нашия път тук и сега,си носи плюсовете и минусите,с тази разлика,че след 50- те се научаваме да откриваме красотата на простичките неща и да уважаваме онова,което сме. Вашата ,, одисея” е и наша.Но се радвам,че много ,наистина много млади хора са ,,издърпали”прага на осъзнаване вече към 25-30- тата си година.Всичко е наред,нека наистина се радваме на всичко,което влиза в живота ни!
Галя
Напълно съм съгласна!
Violeta
Това е така и при всеки в зависимост от пътя му прави или не прави нищо след 60 . Аз започнах от 50. И когато си само на работа и в къщи и сам си трупаш задълженията , идва момента на доброзорно оттегляне. Аз желаех да имам почивка и ми се даде. Докато преминавах през излекуването си , започнах да откривам прекрасни неща за четене и усъвършенстване в новия си път . Осъзнаването за любов към себе си започна тогава и сега съм почти приключила със” задълженията”към другите. За мен да седна и се чудя какво да правя не съществува . Все още не ми стига времето да пробвам нещо ново, да чета и слушам лекции които са ми интересни и да се срещам с различни хора . Почти пенсионерски живот на човек без пенсия. Използвам тази дума, защото за мен пенсионера е свободен човек, който има възможност свободно да прави това което желае. Не е никак лесно осъзнаването на това, колко е ценно да мислиш за себе си. Тук изключвам Егоизма. Тук става въпрос да се заобичаш и да дадеш възможност на душата да прави своите избори като малко дете. Естествено в заобикалящата ни околна среда не можем да се изолираме, но ако се опитаме да бъдем наблюдатели на нашите преживявания -на малките неща, на успехите от това което правим за първи път , на това да казваме НЕ, на почистването на личности влияещи ни негативно, виждаме какъв прекрасен живот имаме. Всеки път когато попаднем в друга среда тя ни обогатява с нови преживявания. И наистина както писа госпожата преди мен, сега виждам доста млади хора на своя свободен път и свободен избор. Те пак имат своите задължения към семейство и работа, но и разграничават отговорностите навън и тези за душата им.
Konstantina
Според някои учения първите 25 години от живота човек се обучава, вторите 25 години са за семейството и кариера, третите 25 са за обръщане към себе си, последните 25 -подготовка за прехода към другия свят.
Spasov Stefan
Да, интересна рамка е. Аз само не бих приемал последните 25 години непременно като подготовка за прехода. Точно това ми беше и мисълта в поста. Ако на 75 човек започне да живее с усещането, че задачата му вече е само да се подготвя да си отиде, какъв стимул оставя за живота. За мен обръщането към себе си може да продължи до последния ден, с любопитство, нови цели, учене, движение, хора и преживявания. Никой не знае колко години има пред себе си, затова предпочитам всяка следваща част от живота да бъде подготовка за още живот, а не очакване на края.
Konstantina
Тъй като тогава имаме най -много време, подготовка за мен значи просвещаване и осъзнаване на цялото Мироздание. Да научиш и осъзнаеш, колкото може повече. Познанието е безкрайно
Spasov Stefan
Ако един мъж на 25 години е изглеждал по един начин, а на 45 или 55 тялото му постепенно се е променило, какво се е случило през тези двадесет или тридесет години. Как живее този човек. Как спи.Как се храни. Колко се движи. Какво е преживял. От какво се страхува. За кого носи отговорност. Колко години е живял с усещането че трябва да издържи още малко. Имало ли е момент след който промяната е станала особено видима. За мен точно тук започва интересното.
Кортизолът не е враг който един ден решава да развали тялото ни. Той е част от огромна система за приспособяване. Но да намерим променен кортизол или друг измерим показател все още не отговаря на въпроса защо животът на конкретния човек е стигнал до това състояние. И тук отново се връщам към начина по който разглеждам ГНМ. Не да погледна корема и да кажа ето ти конфликта. Това би било същото опростяване само с различни думи. По интересно е да проследим историята.
Кога започна промяната. Какво имаше малко преди нея. Имаше ли продължителен период на напрежение. Имаше ли усещане че не се справям. Че губя силата си.
Че вече не съм мъжът който бях. Че трябва постоянно да се доказвам. Имаше ли страх за работа, семейство, пари, дом или бъдеще. И има ли ситуации които отново и отново връщат същото преживяване. Тогава вече не гледаме човека като кортизолово тяло. Гледаме цялата му история. Защото понякога е много удобно да дадем име на един измерим процес и веднага след това да продадем нещо срещу него. Много по трудно е да попитаме човека какво се случва в живота му.
А точно там според мен започва истинското наблюдение.
Друго. Птицата прави гнездото толкова голямо, колкото е необходимо. Отглежда малките, учи ги да оцелеят и когато могат да летят, ги пуска. Не строи второ гнездо за всеки случай и не прекарва следващите двадесет години в тревога дали малките ще се справят. Може би една от големите разлики при човека е, че освен реалните трудности, можем да продължим да създаваме и поддържаме напрежение чрез мислите си. Детето е пораснало, но ние продължаваме да живеем неговия живот. Домът е построен, но трябва още един. Имаме достатъчно, но се страхуваме че няма да стигне. Събитието е минало, но го преживяваме отново и отново.
И точно тук за мен става интересно наблюдението през ГНМ. Не само какво ни се е случило, а колко дълго продължаваме да го носим в себе си и кои следи постоянно ни връщат към него. Понякога гнездото отдавна е празно, а ние още стоим на пост.
Ако темата Ви засяга лично, запишете не теория, а факти от живота си: кога започна, какво имаше малко преди това, какво преживяхте, как реагирахте и дали подобна ситуация вече се е повтаряла. Там обикновено започва връзката.
Съдържанието е образователно. То не поставя диагноза, не лекува и не заменя лекарска консултация. При сериозни, остри или тревожни симптоми се обърнете към лекар.